Сещате ли се за онези благи хора, ерудирани, искрени и прями. От изчезващата порода блестящи в професията си специалисти, които са много далеч от натрапчивата самоувереност и крещящото его. Защото като всеки интелигентен човек, те са наясно колко още имат да прочетат, изслушат, изгледат и научат досами края на живота си. За радост, случва ми се от време на време, по-рядко, отколкото би ми се искало, да се запозная с такава личност. От известно време насам, след всеки разговор с Невена Дишлиева – Кръстева, си повтарям: като порасна, искам да стана Невена. Тя е преводач и издател с много заглавия в торбата си. Не казвам „зад гърба“, защото Невена като че никога не ги загърбва. Превеждала е Джон Ъпдайк, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джефри Юдженидис, Зейди Смит, Джефри Мур, Крис Клийв. Издател е на едни от най-цветните и нетипични за българския пазар книги (и слава богу!), които са като глътка въздух в едно море от масови заглавия. Драги читатели, представям на вашето внимание титана в тяло на щурче: Невена Дишлиева – Кръстева.
Помниш ли коя е първата книга, която съзнателно си взела да четеш сама?
Не точно. Аз имам голям проблем с помненето на разни конкретни събития и полагането им в пространството и времето. Помня детските си книжки като присъствие около себе си, големи и красиви – Японски приказки, Индийски приказки, Ръдиард Киплинг и по-назад – имах панорамна книжка за Снежанка и седемте джуджета, мърдаха някакви елементи по нея, заспалата Снежанка беше под капак от прозрачно фолио. Но споменът за първата ми самостоятелно прочетена книга е останал в някоя заключена „стая за минало“ (по ГГ).
Кой е бил главният мотиватор в семейството ти да заобичаш книгите и текста?
У дома винаги е имало голяма библиотека, книгите не са били вещи за украса, а методично изследвани светове, по които не беше светотатство да оставяш приписки и коментари. Библиотеката на родителите ми стъпваше върху книгите на баба и дядо по таткова линия – и двамата учители, той цигулар и художник, начетен мъж с разностранни интереси. Още пазя красиви библиофилски издания от началото на века, оставени ми в наследство – на няколко езика. Майка ми е завършила френска филология и е ненаситен читател и до днес, в средата на 70-те си години. Собствената си библиотека започнах да събирам през 90-те, когато бях студентка, после към моите книги се прибавиха и тези на Иво и това е един непрекъснат процес. Аналогов, без шанс за дигитализиране. Четенето за мен е нещо толкова естествено, че нямам спомен някога да не съм го практикувала и да не съм била заобиколена от много книги. Още от много малка в главата ми са се забили цитати от някои любими книги на баща ми като „Приключенията на добрия войник Швейк“ и „Дванайсетте стола“, например. Фрази като „Лед тронулся, господа присяжные заседатели!“ са неотменна част от речника ми. И почти със сигурност мога да изброя всичките 30 думи, с които си служи Елочка Счукина. (Именно покрай нея в нашето семейство никога не се е казвало „Пътуваме с кола“ – ние пътувахме с „таксѐ“.)
Каква си мечтаела да станеш, преди да се ориентираш към текстовото магьосничество?
Бях доста объркан тийнейджър, така че нямам ясни спомени да съм мечтала за професионална реализация. В горните класове на гимназията, заради едно гадже, много (и за кратко) исках да уча дефектология. Иначе мечтите ми се ограничаваха до училищната рок-банда и разни други тривиални младежки влечения.
Как стана преводач?
Завършила съм английска гимназия, в която се слушаше много музика, предимно рок. За това допринасяха и преподавателите ни чужденци. Беше краят на соца и имаше глад за такава музика. С ирландката Катлийн О’Кейн направих първите си опити да превеждам песни. Първо на някакви лигави банди като Duran Duran, а когато придобих младежко самочувствие – е, много ясно, Pink Floyd. По-късно, вече в университета, превеждах разкази и материали за едно списание за литература и блус, което направихме с група приятели – „Витамин Б“. И някъде по това време до мен достигна слух, че в едно издателство имат нужда от преводачи. Говорим за самото начало на 90-те. Издателствата никнеха като гъби и със сигурност имаше нужда от хора, които да работят в тях. Свързах се с въпросната издателка, даде ми пробен превод и месец по-късно вече превеждах 750-странично фентъзи – „Първото правило на магьосника“ от поредицата „Мечът на истината“ на Тери Гудкайнд. През следващите десетина години превеждах книгите от поредицата със скоростта, с която авторът ги пишеше. Мисля, че са общо 12 тома, всеки с обем между 400 и 700 страници.
Минаването през лабиринта
Кое е най-трудното в професията на преводача? А най-сладкото?
Най-трудното често е и най-сладкото – поне за мен. И то е минаването през лабиринта. Няма такова нещо като „светна ми“, нищо не пада от небето. Всичко е дълбаене в смисъла, развиване на усет за оригиналния текст, къртовски труд с речници и всякакви източници, много чернови и десетки ялови опити. И може би в някакъв момент нещо започва да просветлява… друг път не. В добрия сценарий накрая книгата постепенно се е сдобила с нов език. И тогава удовлетворението е огромно. А трудностите биха могли да са какви ли не. Трудно се превежда хумор, езикови игри, специфични за конкретна култура термини. Но пък и това е много сладко.
Имаш ли история в професионалния си живот, заради която косата ти е побеляла, а днес си спомняш със смях?
Косата ми побелява с всяка осъзната грешка (добре че я боядисвам и не личи). Спомням си един преводачески семинар на фондация „Елизабет Костова“. Лектор ни беше голямата Жени Божилова. Докато я слушах в захлас, някак между другото вметна един преводачески гаф. Внезапно осъзнах, че е мой – беше много сладък и наистина смешен. И до днес ми иде да потъна в земята от срам, като се сетя. За мой късмет по-късно Жени беше редактор на два мои превода и смея да твърдя, че се сближихме и изпитвахме взаимна симпатия. Още пазя ръкописа на „Брачната фабула“ от Джефри Юдженидис с нейните бележки с молив по полетата.
За издателско побеляване на косите – случвало се е да видя грешка в книга, изпратена за печат, и да я свалим от машината. Буквално на минути от отпечатването.
Каква е рутината ти, когато превеждаш книга?
Скучно е, предполагам. Първото, което правя, е да прочета бавно цялата книга и да я изпоподчертая. Напоследък превеждам повече от файл, така че просто маркирам в жълто или си пиша бележки отстрани, понякога и на хартия. После си правя проучването за автора. Ако си е мой автор и вече съм работила с него, проверявам какво ново-вехто, нещо, което съм пропуснала. Търся група за преводачите му от различни езици, или пък професионален guide с бележки върху книгата от сорта на Spark Notes, които често са от огромна полза и спестяват много време. След това си разпределям текста според срока за превод. Правя си разпределение на страниците по дни. Първият драфт е съвсем груб, оставям непреведени фрази и всичко, което не ми е ясно, пиша си въпроси за проверка, чета свързани с текста неща, ровя в нета за информация. Естествено, никога не спазвам разпределението. Понякога просто се отплесвам и вечерта се оказва, че съм превела една страница, затова пък съм изчела десетки. Паралелно с това около работното ми място се появяват всякакви неща, свързани с книгата. Лепя по стени и прозорци картички, снимки, цитати, пейзажи… каквото ми е важно. Много обичам да си вадя музиката, която се споменава в книгата – ако има такава. И си я слушам заедно с героите. Вторият драфт е по-детайлен. Продължавам да следя с оригинала, но вече гледам да не остават много неразрешени казуси. На този етап, ако се наложи, се консултирам със специалисти в различни области – според темата на книгата. Третото минаване е фино. Почти без да отварям оригинала. Тук вече се съсредоточавам основно върху българския. Обикновено сменям шрифта на файла, върху който работя, за да си създам усещането за чужд, непознат текст. Стандартно правя три драфта, преди книгата да замине при редактор. Но невинаги са достатъчни.
Издателството, което те вижда
От известен брой години вече си и издател, на теб и Иво дължим радостта от съществуването на ICU Publishing. Как се случи този преход или по-скоро как се изгради този мост между двете професии?
През 2010 г. стигнах някакъв предел сякаш – вероятно и в житейски план, не само професионално. Вече имах почти 20 години опит в книжния бранш, бях работила за няколко издателства като редактор и преводач, в едно се позадържах повече, бях започнала да го чувствам като дом и кауза. Но се случи нещо и реших да си тръгна. Разбира се, можех да продължа да превеждам – нямах недостиг на предложения за следващи книги, дори имах лукса да избирам. За добро или лошо, надделя идеята да тръгна в собствена посока. Искаше ми се да съобразявам книгите, по които работя, със собствения си вкус, да се грижа за тях от първия до последния етап, да поемам цялата отговорност и да направя моето си книжно място. В същото време Иво напусна фирмата, в която работеше от студентските си години. Нещата просто съвпаднаха. Не си представях, че ще е чак толкова трудно да правиш семейно издателство в България, не знаех, че поне веднъж годишно (вече 8 години от първата ни книга в края на 2012 г.) ще съм на ръба да зарежа всичко, защото нямам и спомен от налични сили. Но въпреки това ICU още го има, обичаме си го и се грижим за него колкото можем.
Кое ти е по-забавно – превеждането или редактирането?
Превеждането и редактирането. Двете изискват различен подход, различни умения, стимулират творческия потенциал по различен начин. Преводът ме екзалтира, понякога имам чувството, че се вселявам в героите… или в автора, бъркам пространствата, преживявам, будя се нощем с някакви хрумки. Работата като редактор смирява, прави те чувствителен към начина на изразяване на другия, учи те на уважение.
Щастливите изключения
Има ли нещо, което би променила в издателския бранш? Съществува ли някаква чужда практика, която смяташ за много успешна и би желала да се приложи в България?
Най-впечатляваща за мен е грижата на богатите страни за преводачите. Говоря за почти цяла северна Европа. Имат страхотни програми за преводачи, създават им условия за работа, свързват ги с авторите, канят ги на книжни изложения, организират им професионални семинари и какво ли още не. Ето това много липсва у нас. Не се сещам за друго място освен Къщата за литература и превод в София, създадена и обгрижвана от Яна Генова. Едно щастливо изключение.
Кои са най-големите предизвикателства, които стоят пред теб, когато станеш сутрин и се приготвиш за работа?
Основната ми грижа е как да разтегля десетиначасовия си работен ден така, че да побере работа за петнайсет часа плюс домашни ангажименти. Много често ми се случва да не разбера кога е мръкнало. Или май напоследък времето се е напъхало в някакъв ускорител…
Коя книга ти се иска ти да си издала за първи път?
Голяма част от книгите, които съм искала да издам, съм ги издала. Ако не се е получило или друг ме е изпреварил, значи така е трябвало да стане. Не крия, че имам особени пристрастия към някои от книгите в каталога ни, макар с ръка на сърцето да мога да кажа, че нито едно от 40-те ни заглавия не е издадено с компромис. Все пак има книги, които са свързани с мен по особен, трудно артикулируем начин. „Другата ръка“ на Крис Клийв е такава книга. И изобщо, самият Крис като човек, като писател – изключително общуване. Също Олга Токарчук. От издателска гледна точка тя е сбъдната мечта – договорихме правата за нейните книги, преди да стане Нобелов лауреат.
Какво би посъветвала хората, които в момента мечтаят да станат преводачи и издатели?
Не съм много по съветите. Дори на децата си рядко си позволявам. Но пък ще ви оставя една песен, която би могла да се приеме и за съвет. Казва се Timing.
Препоръчай ни книга, която ти е помогнала много в професионален план.
Не е книга, а програма за преводачи. Най-пълноценната професионална помощ съм получавала по време на преводачески резиденции, най-забележителната и абсолютно прекрасна сред които е Banff International Literary Translation Centre в Канада. В продължение на близо месец, двайсет и няколко дни, 12 преводачи от цял свят, някои със своите автори, прекарват активно творческо време в един кампус насред Скалистите планини, оборудван с всичко, което би могло да е полезно за една плодотворна работа – от библиотеки и работни помещения, през дискусионни модули и лекции, до концерти, спектакли, различни видове спорт, планински занимания и какво ли още не. Изключителна школа и безценни контакти с професионалисти от цял свят. Един месец вип място в преводаческия рай. За двата си престоя в Банф научих повече занаят, отколкото през всичките години преди това.
Какви са най-сериозните предизвикателства пред малкия и среден бизнес в България?
Нямам никаква идея. Не разбирам от икономически процеси и не мога да се изказвам за малкия и средния бизнес. Моят издателски бизнес не е дори малък, и микро не е. За мен да си толкова бутиков има колкото недостатъци, толкова и предимства. Най-голямото предимство е, че запазваш уюта и непосредствеността на личното отношение, познаваш добре читателите си, гъвкав си. Предизвикателствата са най-вече икономически, но за кого ли не са?
