Йоана Йорданова има 15-годишен стаж в сферата на книгоиздаването. Работила е за няколко издателски къщи, като аз имах късмета да се запозная с нея, докато беше главен редактор на издателство „AMG Publishing“.
Ако човек вземе решението да се учи през целия си живот, той не спира и да се развива. Опит може да се извлече от почти всяка ситуация, независимо положителна или отрицателна. Но в живота на късметлиите има по един ментор, сдобил се с това название, защото е положил основите, дал е шанс, отделил е от времето си и не е бил ревнив към опита си, а напротив – споделял го е щедро. В много статии съм казвала, че моят ментор е Йоана, но реших тук да споделя всичко около срещата ни и да поговорим за обучаването на кадри в сферата на книгоиздаването.
В ранните си студентски години имах период, в който копнеех да си намеря работа в издателство. Нямах никакви контакти, затова просто събрах всички офисни имейли на издателства, до които успях да се добера след няколко дни търсене, и им разпратих имейл, в който предлагах услугите си като рецензент. Получих само два отговора – един отрицателен и един от Йоана, който гласеше, че ще се радва да работим заедно. Възложи ми книга още същия ден. По-късно през годината ми писа да се видим. Коремът ми беше на топка. Никога няма да забравя как седнахме на бара в „Старбъкс“ на бул. „Васил Левски“ и се заговорихме. Идеален момент е да спомена, че Йоана е страшно топъл и общителен човек. Мисля, че нямам познат, който да се е чувствал неудобно в нейна компания. Разпита ме какво правя, с какво ми се занимава, подари ми последната им излязла книга – „Сладкото на дъното на пая“ от Алън Брадли, и сетне каза, че имат нужда от помощ за панаира. Помня колко се притеснявах, когато една вечер си тръгна по-рано от смяна и я замести шефът – Павлин Якимов, когото до този момент не познавах. Павлин се оказа също толкова нестресиращ за общуване, колкото и Йоана. Един-два панаира по-късно, отидох за първа смяна и заварих Павлин на щанда. Каза, че е подочул, че си търся работа, и че те се нуждаят от нов служител. Може би това беше един от най-хубавите моменти в целия ми живот. И двамата ми гласуваха доверие, наеха един човек без капка редакционен опит, за да стане част от екипа им. Чуха ме, когато казах с какво искам да се занимавам, а Йоана запретна ръкави и ми отдели огромна част от времето си да ме обучава. Първо – на основните неща, а сетне и да редактирам, общувам, организирам събития. А аз не бях лесна, признавам си. Развитието ми в „AMG Publishing“ продължи шест години, но до края на живота си ще помня, че съм тръгнала именно оттам, защото двама души са ми дали шанс.
Неслучайно започнах този разговор с историята си. И досега вярвам в предаването на опита. В обучаването на млади кадри. В отделянето на време, за да ги въведеш в професията. И избрах за събеседник точно Йоана, защото за това и още хиляди неща сме на едно мнение.
Йоанка, аз споделих историята за началото на професионалния ми път, разкажи как е започнал твоят. Имала ли си ментор, или си се научила в движение (т.нар. похват „хвърляне в дълбокото”)?
Моите първи стъпки в сферата на книгоиздаването като че ли бяха комбинация и от двата подхода. Започнах стаж в издателство „Слънце“ много рано – бях на 18 години, първи курс в университета. Нямах почти никакъв трудов опит, не знаех не само почти нищо за книгоиздаването, но и как да работя на компютър, как да общувам в работна среда, как да водя телефонни разговори по работни теми. Бях един „заек“. Така че стажуването наистина си беше предизвикателство за мен. Три години по-късно се дипломирах и Надя Кабакчиева – директор на издателство „Слънце“ – ме назначи за отговорен редактор. И така отново ме хвърли в дълбокото. Първият проект, който водих и за който отговарях, беше поредицата „Клуб милионер“ с първа книга в него „Най-богатите българи“ от Григор Лилов. Темата ми беше много чужда, редакцията на книгата не беше лека, защото фактите бяха много, изискваше се доста активна комуникация с автора. Друг интересен проект от моето т.нар. прохождане е биографията на Силви Вартан – „Между сянката и светлината“. Не съм стилов редактор на книгата, но съм работила по А до Я за това тя да види бял свят. Заедно с целия епип на издателството организирахме премиерата на книгата. Самата Силви дойде тогава в България и никога няма да забравя опашката за автографи на щанда на издателството – не бях виждала нещо подобно. И може би третото ми пускане в дълбото беше като главен редактор на „AMG Publishing“ – там вече имах голямата свобода и отговорност да определям линията на развитие на издателството с поредиците и книгите, които подбирам и предлагам. Освен това Павлин Якимов държеше аз да водя премиерите и да представям книги по медиите – това не го понасях, много се притеснявах, но той настоя. Сега съм му благодарна – ошлайфах се малко и в момента подобни изяви не ме притесняват… чак толкова 🙂
В същото време обаче винаги съм имала подкрепа и учители в този занаят, наречен „книгоиздаване“. Надя Кабакчиева видя нещо в мен, за което аз си нямах идея тогава, и ме е научила на много неща. Е, тя критика не спестява, но пък няма да забравя как веднъж ми каза, че работата, която върша, не е за 20-годишно момиче, а за 35-годишна жена. Е как да не ти пораснат криле при такива думи? Екатерина Малакова (сега е Ангелова) и Вихра Стоева са ми помогнали да разбера какво изобщо е това да работиш в офис и да имаш трудови навици. Вихра конкретно ме е научила наистина много за производствения процес и за комуникацията на редактора с дизайнери, специалисти по предпечат и печатници. От Павлин Якимов съм се учила как се водят преговори и въобще как се прави бизнес. Помагали са ми и литературните агенти, някои сътрудници. Благодарна съм на всички тях. Аз май съм късметлийка, защото хем съм имала предизвикателства, хем – подкрепа, което като че ли е доста успешен сценарий.
Знам, че винаги си била отворена към приемането на стажанти и отдаденото им обучаване. Доста специалисти обаче не са склонни да отделят от времето си и да споделят опита си с по-младите. Какво е твоето мнение по този въпрос?
Знаеш ли, сега ти ме караш да се замисля за това, но тогава – когато съм имала стажант и е трябвало да му обяснявам нещо – не съм умувала изобщо дали да го правя и как да го правя. Вероятно съм действала по инстинкт – просто нещо отвътре те движи. Майка ми е учителка, сигурно е в гените ми да обучавам. В училище си донаучавах уроците, като ги разказвах на съученици. Просто имам тази потребност – когато знам нещо, да го споделям, особено като видя, че отсрещната страна иска да учи и възприема. Така че на мен ми е лесно. Някои хора може би не умеят, трудно им е, предпочитат сами да си свършат работата, вместо да „дундуркат“ някого. А за онези, които пазят знанията за себе си, за да не ги измести някой, там няма какво да коментирам – това е проблем на личността, която носи негативи най-вече на самата личност.
Но, Илиянка, има и един друг аспект тук, който искам да засегна. Аз може и да съм го правила инстинктивно и от добра воля, но от сегашна гледна точка си давам сметка, че да обучаваш си е умение и то трябва да бъде оценено от работодателя и възнаградено. Тук имам предвид наистина обучението на издателски кадри, а не работата със стажанти, която е нещо различно и би трябвало да е от полза и за двете страни. Обучението е работа – отнема време и енергия. Ако си нает в една организация да обучаваш, добре – значи получаваш заплата за това. Ако не си нает за това обаче и от теб се изисква да обучаваш, тогава това е допълнителен труд, който трябва да се заплати. И малко да е, и символично да е, трябва да има някакво възнаграждение.
Трябва ли да съществува според теб нездравата конкуренция между по-младото и по-старото поколение специалисти? Говоря за страха на младите от по-големия опит, който не бива споделен, и страха на по-възрастните от хъса, упоритостта и креативността на новите кадри? Дали това не е резултат точно от отказа да се сътрудничи пълноценно с младото поколение, да се изгради здрава среда за работа, в която всеки дава най-доброто от себе си, използва силните си страни и постига повече? Не е ли всъщност това начина да се осъществи приемственост на уменията, на опита, да се мисли за бъдещето на бранша, за това какъв ще бъде той след нас? И за това, че бъдещето му зависи именно от кадрите, които тепърва се обучават?
Конкуренцията е нещо градивно, когато те подтиква да продължаваш да учиш и да се развиваш. Ето защо малка доза съревнование с колегите ти или с хора на същата като твоята позиция в други издателства би била мотивираща за един човек. И тук няма значение кой на каква възраст е, говоря за конкуренция по принцип. Що се отнася до приемствеността, според мен тя не е просто необходима. Тя е задължителна, за да може да съществува коя да е организация, структура или бранш. А сега, в този така преломен етап от развитието ни, спойката и добрата комуникация между по-опитните и по-младите кадри в издателствата ще бъде един от основните фактори за това кой ще оцелее и кой ще тръгне напред в бъдеще.
Младите хора (имам предвид около 30-годишните и тези след тях) носят нещо, което е много необходимо на бизнеса в момента. Това са идеи и визии. За съжалание, с някои изключения (за щастие, има такива), тези идеи, тези семенца, попадат в неплодородна почва и не могат да покълнат. Наистина, назначават се млади хора, те работят на различни позиции, но цялостната рамка, т.е. правилата, реда, политиките, не се задава от тези хора и те сякаш се блъскат в нея. Гласът на младите хора не се чува особено. А ако им дадем думата и наистина решим да ги чуем, те може да ни кажат много за това как да се преустрои бизнесът, така че да работи по-ефективно и да се адаптира към новите условия и съответно към потребностите на хората, които тепърва ще се появяват на пазара на труда. Аз мисля, че собствениците на издателства и мениджърите, които имат куража да чуят какво имат да им кажат служителите и после направят реални промени, ще добият голямо предимство в бъдеще. Така де, нали за конкуренция си говорихме.
Разкажи ни как според теб трябва да се случи обучаването на нов специалист. На какво трябва да се наблегне и какво трябва да бъде отношението към него в процеса на учене, а и след това.
Тук вече доста ме затрудни, защото аз не съм обучавала толкова много хора, за да правя подобни изводи. Да си учител е нещо много близко до това да си родител. Мисията ти е да помогнеш на една неопитна душа да се адаптира към условията на средата, в която ти вече си врял и кипял, и да й предадеш знанията и уменията си. Не бива обаче да се подрязват крилете на човека – неговата наивност е онзи бял лист, върху който тепърва ще се пише. Този човек има свои качества, свой път, свои уроци, затова не трябва да му налагаш своите представи и да се опитваш да го превръщаш в себе си. А що се отнася до самото обучение, всеки си има свой похват. Аз лично винаги съм била по-майчински настроена към стажантите – изслушвам какво им е интересно да правят, обяснявам по няколко пъти едно и също нещо, окуражавам ги, когато нещо не им се получи. Май доста съм ги дундуркала, ха-ха. Ако в бъдеще ми се наложи пак да обучавам, ще бъда по-строга.
Мисля, че всички сме наясно, че се изисква усет, за да прецениш дали някой има сериозно бъдеще в бранша, независимо от силното желание да работи в него. Какви са подсказките, че пред теб стои човек със заложби за развитие в сферата на книгоиздаването?
Знам, че е клише, но първата подсказка е любовта. Книгоиздаването е специфичен бизнес – изключително интересен, включва много и различни процеси, в които има много творчество. Ако не обичаш да четеш, няма да ти се получи – може да се реализираш, но ще бъде половинчата работа. Творческата искра е второто условие. Писането на една книга е творчески акт, преводът – също. Творчество са също редакцията (да, може да звучи странно, но всеки редактор си има свой почерк), дизайнът, маркетингът. Дори в разпространението на книгата има творчество. Така че без творчество не може. Зациклиш ли, започнеш ли да правиш нещата по навик, това се усеща и не е продуктивно. Мога да го кажа от собствен опит – при мен се случи точно така и затова от 2014 г. не работя в издателство. Сега, след 6 години и две паузи по майчинство, като че ли усещам отново желание да допринеса с нещо ЗА книгите. Имам чувството, че ще бъде по нов начин обаче. А това, че търся нов начин, вероятно означава, че творческата искра е запалена.
Любовта и творчеството са най-важните за мен. Другото са вече конкретни умения в различни направления. За да може обаче човек да намери себе си и своето място, понякога трябва да пробва различни дейности. Ето защо да стажуваш е толкова полезно. Така опознаваш всички процеси и дейности, а после – ако се задържиш и имаш желание да се специализираш – си намираш мястото.
Ако ясно виждаш, че кадър, когото обучаваш, се стреми към една позиция, а има заложби за друга, какво предприемаш – оставяш го да се ориентира сам или го насочваш?
Ако сега имам такъв казус, ще бъда искрена. Ще кажа: „Опитай, щом искаш, но според мен повече те бива за друго“. Знаем колко бездарни изпълнители има, които си мислят, че могат да пеят. Е, да, ще продължат да си пеят още доста време, но няма да оставят следа. Ако искаш да си добър в работата си и тя да има смисъл за теб, трябва да откриеш за какво имаш заложби. Това, в което си добър, е точно онова, с което ти можеш да допринесеш за фирмата и за книгоиздаването като цяло. А после, откриеш ли го, хубаво трябва да побачкаш, защото без работа, търпение и дисциплина нищо не става. Това са някои от слабите места на по-младите – искат всичко да стане бързо, а опитът показва, че най-трайните успехи се постигат бавно и с търпение.
И накрая, какво ще посъветваш младите, които искат да се занимават с книги?
Мили хора, насочили сте се към една много интересна и творческа област. Да създаваш книги е нещо много удовлетворяващо. Когато книгата пристигне от печатницата, ти държиш в ръце резултата от всички твои усилия, от цялата творческа енергия, която си вложил. В тази работа има разнообразие, смисъл, контакти с интересни хора, предизвикателства за ума. Така че, ако наистина искате да правите книги, не се отказвайте. Обаче няма да ви е лесно, защото този бранш е малък, има своите особености и е голям късмет някой да ти даде шанс. А това е много важно, защото колкото и да знаеш и можеш, ако не получаш шанс, как ще се разгърнеш? Затова търсете контакт с хора от издателства, книгоразпространителски фирми, агенции за авторски права и др. Търсете възможности за практика. Направете го още докато учите – не е рано. Пишете на Илияна Бенова-Бени – авторката на този блог, пишете на мен, както и на всеки, който чувствате, че може да ви даде едно рамо и да ви насочи. Не знам дали си давате сметка, но книгоиздаването има крещяща нужда от нови хора. Затова търсете онези издатели и мениджъри, които наистина осъзнават тази нужда и имат куража да експериментират. А на онези, които са все още млади, но вече са понатрупали опит, бих казала: „Подготвяйте се да обучавате и да ръководите, защото вие сте готови за това. Ако бизнесът ви даде шанс, чудесно. Ако ли не, мислете как можете да допринесете за книгите и четенето в България, реализирайки свои собствени проекти“. И късмет 🙂
