Дойде време да ви запозная и с представител на търговския процес в едно издателство. Антон Велчев е незаменима част от търговския отдел на издателство „Бард“ от 15 години. Ако отида на панаир и не го видя на щанда на издателството, всичко ми върви накриво. Така е, защото с него си имаме традиция да си оправяме деня с по една усмивка и кратък, но изключително смислен разговор за книги. Купувала съм си десетки заглавия по негова препоръка (сред които и „Игра на тронове“ още преди да стане толкова модерно) и не съм съжалила нито за миг. Той е от особената порода търговци, които съумяват да ти продадат точната книга в точния момент. Които успяват истински да осмислят читателските ти нужди и да ги удовлетворят. Както и би трябвало да бъде. Читател, познавач на книжния пазар и литературата, усмихнат и смислен човек. Представям ви Тони.
Брак по сметка
Помниш ли коя е първата книга, която съзнателно си взел да четеш сам?
Не съм сигурен, може би „Пук и Чук“ на Турбьорн Егнер. Като повечето деца от моето поколение, изкарвахме летата на село. Баба ми ни я четеше често и след третото поредно препрочитане се преструваше на заспала. Тогава ние с брат ми вземахме нещата в свои ръце и продължавахме. В домовете ни тогава имахме по 30-40 детски книжки и знаехме всички наизуст. Сега децата ми разполагат с лична библиотека от близо 300 заглавия, част от които са в немилост.
Кой е бил главният мотиватор в семейството ти да заобичаш книгите и текста?
Помня, че баща ми си водеше стройна тетрадка с книгите, които имахме. Когато вписваше новите попълнения, извоювани след дълго дебнене на пусия пред книжарницата във Варна, имаше особено изражение, сякаш прави най-важното нещо на света. Така че вероятно заслуги имат онова изражение на баща ми, гласовете на майка ми и баба ми и богатата и добре подбрана библиотека на вуйчо ми.
Какво мечтаеше да работиш, преди да се ориентираш към книжния бранш?
Лутал съм се много. Средното ми образование е „Дърворезба“, харесваше ми да оформям дървото, внасяше баланс в моята патологична припряност. После заобичах театъра. Във Варна имаше култова трупа: Михаил Мутафов, Панко Господинов, Стоян Радев… Явор Гърдев стартира с първите си представления там, Камбарев постави изумителната „Черна дупка“ по Горан Стефановски. Гледал съм и силни и по-слаби неща с еднакъв актьорски състав и стигнах до (погрешното) заключение, че водещ е текстът. Затова кандидатствах Българска филология в СУ, специалността, която гарантира четене и писане „на корем“. В последната година на университета работех в отдел „Анализи“ на в-к „24 часа“, там пък се научих да пиша под напрежение и да избягвам журналистиката занапред.
Как реши да започнеш работа в книжното разпространение?
На първия посетен Панаир на книгата фалирах само след час и още преди да съм стигнал до заглавията, които си бях набелязал. Тогава тропнах с крак и обявих, че ще сключа брак по сметка. Алтернативата беше да започна работа в книжарница или издателство. Пет години по-късно бях в „Хеликон“, където заедно с Александра Янкова работехме по сайта, книгопоща „Капитал“ и списание „Книжарница“. Всички излезли книги минаваха през ръцете ни, ентусиазмът ни беше голям, работехме шест дена в седмицата, а често оставахме и след работа. Успоредно с това редактирах на хонорар. От Алекс, Ирина Донкова и Калина съм разбрал какво е да се посветиш на книгите.
Професионална ангажираност и вътрешна нужда
Какви са трудностите и сладките моменти в това да си отговорен за разпространението на заглавията на дадено издателство?
В „Бард“ се занимавам с реклама, дигитален маркетинг, с комуникацията с партньорите ни, изложения, онлайн поръчки. Сладкото е в разнообразието на работата, в постоянната смяна на ритъма. Споменах за моята добре спотаена припряност. Вече не си представям, че мога да редактирам, не мога да стоя седнал повече от 40 минути. Не ме свърта. Сладкото още е в посрещането на новите заглавия. В особената осезателност за сезоните, благодарение на промяната в естеството на работата: панаири, ревизии, алеи на книгата, фестивали… радваме се на нещо като керванджийски ритъм, тази динамика допада на естеството ми. Досегът с читателите и с колегите от бранша също ми носи неимоверна радост. С много от тях сме приятели, говорим си за книги, обграждаме се с книги, дишаме книги. Всяко изложение е като среща на випуска. Към сладостите добавям и доверието в качествата и работата на колегите ми. На това му викам добре смазана машина.
Трудностите са свързани с убийствения ритъм понякога. Ние сме в постоянна кампания, винаги има нещо да се прави. Другото, което ме трови е, че телефонът, който вдигам, е единственият обявен за връзка с „Бард“. След петото щафетно позвъняване ти идва да захапеш слушалката, колкото и да са ти мили читателите и да имаш желанието да помагаш. Просто останалата работа не чака.
Колко е важно четенето – и на изданията, които продаваш, и на тези на конкуренцията – в твоята професия?
Важно е, влагам много в препоръките, в стремежа си да срещна читател с книгата за него. Понякога ми се случва дори да спирам клиент в избора му на наша книга. Така се изгражда доверие. Никога не трябва да се предлага заглавие, което подозираш, че може да е разочароващо за човека срещу теб. Всяка неподходящо подбрана книга е актив в полза на телевизията. Звучи като соц лозунг, но е така.
Същевременно, преди всичко друго, аз съм читател, да съм чел част от най-доброто, което излиза, е въпрос не само на професионална ангажираност, но и на удоволствие и вътрешна нужда.
Какъв е работният ден на Антон Велчев? Кои са най-големите предизвикателства, които стоят пред теб, когато станеш сутрин и се приготвиш за работа?
Вече споменах, че предимството на позицията ми е, че работните дни са различни, а предизвикателствата са свързани с баланса: работа–семейство, плюс преследването на онази лична минутка на застиналост и тишина. За момента последното ми убягва.
Mагически вещи на ръба на материалното
Има ли нещо, което би променил в издателския бранш? Съществува ли някаква чужда практика, която смяташ за много успешна и би желал да се приложи в България?
Ох, тук ще се разлея. Не бих казал, че съм критикар, но смятам, че само поставянето на проблемите води до тяхното решение, а самодоволността – до застой и упадък.
Един от сериозните проблеми на бранша е липсата и изтичането на опитни кадри. Наскоро една от веригите прекъсна отчетите си и съответно доставките за около 4 месеца поради заболяването на ключов служител. Кадрови промени на друг книгоразпространител и издател се отрази със сериозен спад на оборота и организацията им на работа. Примерите са много. Постоянно си тръгват хора, въпреки известното покачване на заплатите. Тягостно и демотивиращо е за оставащите. Това е мини отражение на ситуацията в държавата ни, с емиграцията на младите. Най-зле е при книжарите: „Сиела“ цяла година търсят хора за пет-шест позиции, не знам дали е така и след кризата. Професията на книжаря се възприема като някакво стъпало, като нещо временно. Достойното им заплащане все още е проблем, а смея да кажа, че истински добре подготвени кадри, с дигитални и комуникационни умения, с рафиниран вкус и сериозен книжен багаж, се подготвят за повече време и с повече усилия от подготовката на един програмист. Хора като теб, онлайн местенца като твоето, са много важни за приемствеността на опита. Книгата заслужава най-доброто. Нещата обаче може и да се променят – намаляването на данъка върху книгите и заведенията и заявката на собствениците на заведения , че намаляването на ставката ще помогне за увеличаването на заплатите на служителите в сектора, може да повлече крак и очаквам скоро подобна политика и от някой от факторите в нашия бранш.
Друг проблем, на който искам да се спра е този с малките книжарници. През годините политиката на издателствата да дават по-големи отстъпки и по-добри условия на веригите, доведе до затварянето на много малки книжарници. Много често те са семеен бизнес на много подготвени хора, чиито познания формират вкусове. По време на извънредното положение, когато моловете не бяха достъпни, тези книжарници носеха малките доходи на издателствата, защото собствениците им не можеха да си позволят да затворят. Те нямат финансови резерви, а и книгите са в кръвта им, не могат и ден без тяхното обкръжение. Изобщо трябва да мислим за себе си като общност, всеки от нас е парченце от общия пъзел. В този смисъл – напоследък често събираме пари за колеги, които са закъсали със здравето. Компанията на книжния прах и мастилните изпарения не са особено здравословни. Можем да бъдем по-солидарни, ако имаме някакъв фонд, в който всички да внасяме, така ще бъдем по-ефективни и бързи при нужда.
Последно ще се спра на странната тенденция издатели да се превръщат в книгоразпространители и обратното. Моето скромно мнение е, че двете работи не е здравословно да се смесват. Има конфликт на интереси, който е във вреда на книжното разнообразие и на читателя. На ключовите места в тези еклектични книжарници са изданията с тяхната марка, книжарите предлагат и познават предимно заглавия от техния бранд, това изкривява пазара. На читателя трябва да се предлага най-добрата за него книга, а не най-добрата от даден бранд.
Препоръчай ни книга, която ти е помогнала много в професионален план.
Обектът на нашата работа са книгите. Онези магически вещи на ръба на материалното, които съдържат в себе си мъдрост, знание, удоволствие, страст… Съдържат и много надежда, надежда за човешкото и човечеството. И ние сме благословени да продаваме тези особени вещи. Сещаш се накъде бия. Давам особени препоръки за „Продавач на надежда“ на Джани Родари. Четете, декламирайте, подчертавайте, анализирайте, водете си записки, там е ключът 😉
